RSS

Коледна приказка

05 Дек

Зимата дойде снежна и бяла. Спусна ледената си прегръдка над земята и посребри всичко, което докосна. Запечата прозорците с целувка, като остави по тях следи с чудати форми. Сребърните й коси се развяха с ветровете, събраха по пътя си ледени късчета и ги пръснаха на безброй снежинки. Скоро земята се покри с красива бяла пелерина, сгуши се под нея и сякаш заспа. Но само привидно. Хиляди коминчета запушиха, а светлите прозорчета, като разпилени мъниста, създадоха неповторима празнична атмосфера.
В една студена зимна вечер, точно преди Коледа, по пустия път, между сгушените къщички, вървеше странен пътник. Леко прегърбен под тежестта на големия си чувал, с дълго червено палто и червена шапка с бял пискюл, той се поклащаше в някакъв странен ритъм. Бялата му брада стигаше до кръста, а под гъстите му вежди се смееха малки старчески очички. Той беше толкова устремен в посоката, в която вървеше, че никой не би сгрешил къде отива – последната къщурка на малкото, замряло в празнично очакване, селце. В двора на къщичката един мъж цепеше дърва, а дребно, рошаво куче подскачаше около него и душеше танцуващите из въздуха снежинки. Старецът се приближи и надникна в светлия прозорец. В дъното на стаята, на дървена маса, млада жена чевръсто месеше питка. Огънят в камината игриво мяташе насам-натам златни пламъчета. Близо до прозореца, под украсената елхичка, две момиченца с руси главици възбудено обсъждаха нещо. Пътникът знаеше, че това са сестрите Ния и Лия. Той опря ухо до студеното стъкло и се заслуша в думите им.
– Истина ти говоря! – каза по-голямата сестра Ния – Мама ми каза, че тази година Дядо Коледа няма да успее да посети всички деца.
– Защо? – повдигна вежди в недоумение малката Лия – Нали му писах писмо!
– Не виждаш ли каква зима е навън! Снегът е затрупал всичко. Трудно се стига до големия град, а какво остава – до нашето малко село, до което никакъв път не води.
– Но нали Дядо Коледа има вълшебна шейна и елени! – беше готова да заплаче Лия – Значи може да се движи и по небето!
– А как ще ни види оттам, като всичко по земята е бяло? – не отстъпваше по-голямото момиче – По-добре не се надявай на подаръци!
Очичките на Лия се напълниха със сълзи. Тя погледна към отрупаната с гирлянди елха и бавно и умоляващо започна да говори сякаш на зеленото дърво, а не на сестра си:
– Написах му, че искам нови ботуши, с които да участвам в училищната пиеса за Червената шапчица. Но сега не ги желая. Написах му да донесе на кака нова чанта за училище, защото нейната се протри и скоро ще се скъса. Но и без нова ще се справи. Пожелах за мама ново палто, за да й е по-топло по дългия път до работа и обратно, а за тате – дебели ръкавици, за да не му измръзват ръцете като разрива снега навън. Моля те, Дядо Коледа, донеси поне техните подаръци! Ние с кака се отказваме от нашите. Така шейната ти ще бъде по-лека и направо ще лети над снежните преспи. Да!…Подаръците за мама и тате са по-важни. Само това искам тази година. Нищо друго!
В очичките на момиченцето вече нямаше сълзи. Сега те гледаха с възторг и с неудържимо очакване как светлинките на огъня в камината се отразяваха върху стария стенен часовник, чиито стрелки бавно отмерваха часовете, минутите, секундите до Големия празник на всички добри хора – Коледа. Лия вярваше, че на този ден желанията се сбъдват. Вратата рязко се отвори и в топлата стая, зачервен и премръзнал, влезе бащата на двете момиченца:
– Е, готови ли сте да сядаме на масата? Чак отвън усетих миризмата на опечената питка. Хайде, нашата майчица сигурно ни е приготвила и други вкусотии!
И суетнята около подреждането на празничната трапеза зарази цялото семейство. Старецът отдалечи ухо от прозореца. Беше видял и чул всичко, което го интересуваше. И не се изненада. Само лека усмивка беше раздвижила устните му, докато наблюдаваше семейната картина. Но тя издаде задоволството му, че ненапразно е изминал пътя дотук. Той бавно вдигна тежкия чувал и излезе на снежния път. След няколко стъпки фигурата му загуби плътност и почти се сля с преспите. Само очертанията й се различаваха, докато и те се изгубиха в мразовитата нощ. Коледната утрин дойде с веселите поздрави на хората по врати и прозорци и с песните на ранобудните коледарчета.
В малката къщичка Лия първа отвори очи от сън. Отметна завивката и се втурна към елхата. О, ето ги! Под нея имаше подаръци за всички. За мама, за тате, за кака… А встрани – лъскави червени ботушки – за нея.
– Той е бил тук! Мамо, тате, Дядо Коледа е бил тук! Вижте, това е за вас! И тя затанцува щастлива с новите ботушки. Улисано в радостта си, момиченцето не забеляза бялото листче, което изпадна от ботушките. На другия ден едно мишленце щеше да го изгризе вместо сиренце и Лия никога нямаше да прочете какво пише в него: “ Доброто сърце заслужава чудесата, които му поднася съдбата! “.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: